Притча
Епиграф

- Чуй ме старец,ти благонрав и древен,
който с мъдри мисли си осенен,
разсей мъглата на съмнението
със словата на откровението.

 Защо са всичките ти тези знания,
защо са всичките твои страдания,
когато в човешкото съзнание
стена издигната е от съмнение.

 - Затова страннико,мои мили,
за да се събират много сили,
в сърцето доброта да се всели
та тъмнината зла да не победи.

 1.СРЕЩА

Веднъж странник,в пътят си далечен,
видял приседнал белобрад мъдрец.
Ликът му кръгъл,дълбоко набразден,
с глас красив,небесно син гледец.

 До тихо мъничко село,недалече
от пътят прав и прашен,доверчиво
старикът древен първи слова изрече,
кимайки с главата приветливо.

 Излъчвайки покой и светлина,
словата мъдри леко той  нарежда.
С поглед благ,но въпреки това
като че в душата ти се вглежда:

 “Накъде си се запътил,любезен странник?
При мене поседни,за малко отдъхни.
На фортуна или съдбата зла избранник?
Защо по пътищата пропиляваш дни?

Криеш ли се,или някой си загубил?
От какви ли грижи си се намъчил?
А може нещо търсиш,или намерил?
И много ли по пътя си научил?

 Пътникът малко постоял,помислил,
оглеждайки старика той въздъхна:
“Път далечен,и съм се поизморил,
ще поседна та малко да отдъхна”.

 Поглед зареял в полето безбрежно,
на тревата,на краят на пътя се поспрял,
започнал да говори малко небрежно,
вълната от недоверие преодолял.

 Множеството от въпроси си е бреме,
но на тях,без гордост и злост,ще се отзова
- в душата философ станах,от време,
жажда за знания на пътя ме призова.

 Макар и сам не зная къде отивам,
но само път да има,важното е това.
Аз все ще търся,чувствам и преживявам,
и в туй е същината,мисля си сега.

Телото е обвивка,без съмнение,
и гнездото на духът,и ако е така,
когато не почувства то лишение,
в душата ще царува мрак и пустота.

 Пътят  за мене е търсене вечно
- изпитание за тялото бренно,
летежът на времето – скоротечно,
та бързам да направя всичко нужно.

 Бързаш да направиш?А какво конкретно?
Настоятелно мъдрецът го разпитвал.
Всичко,което ми е скъпо и важно,
нетърпеливо пътникът заразказвал.

 Всичко,което мога да си пожелая,
всички тайнства Вселенски да разгадая,
и много друго,което още не зная,
а значи,не мога и да ти разправя.

 А имаш ли много приятели,познати?
В къщи чака ли те любима жена?
В колиба ли си живял,или палати?
Защо не милееш за родната страна?

Не за дълго странникът наш се замислил
и отговорил на въпроса на старикът:
С пътят,смятам,дългът си съм изпълнил
а и сериозно не помислих за домът.

 Жена любима...аз имам.Но в пътят мой 
не я приех,неверен през тайга се вие.
Навярно в къщи се тревожат,има кой,
и няма сили тя от хората да скрие.

 А домът - с богатите не се родея,
но не е и беден,честно казано.
Като човек семеен,с него се гордея
и построен е,вярвам,не напразно.

 Усмивка озари на мъдрецът лика,
после взорът си зареял в далнината.
Съмнение промъкна се във пътника,
потъна лице му в печал и тъгата.

2.Съпоставяне

И в тази кратка,но сурова пауза
понесоха се на пътникът в главата
безпорядъчни мисли,картини,образа
на жена и дом.И загледал висината,

 изведнъж  ято далечно птици видя.

Полетяло,знаейки пътят древен свой,
над пътникът и старецът бързо прелетя
в посока на любимият роден край.

И позагледал странниците крилати,
старецът белобрад заговорил бавно:
При птиците няма бедни и богати,
но за полет,сили са им нужни главно.

 За пътят си нямат никакви съмнения,
прокаран е бил преди стотици векове,
с крилата на далечни поколения,
в периодите на първите ледове.

Търсили не с умът а със сърцето,
живота ги е заставил - и са открили.
Намерили за да се стоплят, местото,
и където потомството са съхранили.

 Седял и слушал,в мислите си унесен
странникът,в този път уморен.
А погледът му сериозен и печален
бил неподвижен,като вкаменен.

 После,след като малко се окопитил
мъдрецът,така любезен,той попитал:
А много ли от живота си научил?
И как да се живее правилно - разбрал?

3.Разказ на мъдреца

Ще разкажа,събеседникът отговорил,
и леко главата побеляла поклатил:
В царство,на изток,наследник живеел,
младичък принц,син невръстен на владетел.

Той бил единственното дете,любимо.
И  бил прекрасен живота в палата,
и всичковършел е,за принца простимо,
и което е присъщо за децата.

 Радвали се родителите,на живота
обичайки се,обичали и детето.
Не била капризна тогава и съдбата,
а благосклонно било към тях и небето...

 Но.....войни.В битки,които се разразили
загинал и царят на бойното поле.
Молитвите майчини,когато я пленили
запечатали се в детското сърце.

 А принцът,тогава още младичко момче,
в полята безкрайни се спасил от плен.
Колкото и да търсели царското синче,
избягало то от врагът му озверен.

 От жажда,глад и горещината измъчен,
в пустинята се скитал крайно изтощен.
Много преживял.И няма що да крия,
аз съм принцът,и целичък пред теб стоя.

Едва тътрузех крака по друмовете,
по неволя окъсан станах,жалък скитник,
но смилиха се над мене боговете
и спаси ме,в Индия,един вълшебник.

 През пустинята минавал той с керван.
В изподраната ми  дреха ме видял,
изтощен и на пясъка горещ прострян
- животът ми само на косъм е висял.

 Стана по-късно духовен наставник  мой
тоз добър вълшебник,строг и умен много.
И бяха предсказанията му без брой
- сбъдваха се веднага едно след друго.

 Казваше ми:”Ти по пътят ще се добереш
до всички безбройни тайни на битието.
И безкористно на хората ще помогнеш,
и не напразно ще извървиш житието.

4.Монолог на мъдреца

И спомням си всичко,като в ясен ден,
какво желаех,чувствах,търсех,преживявах.
Сбъдна се,което говореше пред мен
като ясновидец, и аз се доверявах.

 В миналото извърших постъпки разни,
глупави и жалки,но и добрина похвална,
думи безразсъдни,болезнени и празни,
на желания и надежди храна печална.

 Помръкнаха дните,но искрици надежда 
припламваха отново ярко в душата.
Което ме радваше изгоря,изглежда,
но с вяра в сърцето открих любовта.

 Любов към всики природни явления,
любов към всички същества на Земята,
любов към всякакво време,събития,
към звезди,далечна и близка планета.

Любов,просто неземна,възвисена,
любов всеобща и единственна.
Аз сам си избрах такава съдбина,
и не съм сгрешил,зная - правилна.

 Сама ще ти отвори вратите любовта
към просторите на истина и доброта,
и няма да се чувстваш загубен в света,
няма да плаваш в морето от суета.

5.Заключение

Слънцето светело с изгарящи лъчи.
И всичко премислил нашият пътник млад,
станал,и на старецът с дивните очи
казал: “Благодаря”...и към дома.. назад.

 Обърнал се,няколко крачки извървял,
потърсил да зърне старецът мъдър,свой:
Безуспешно,и напразно той се старал
- на местото,край пътя,царувал покой.....

Автор:Игорь Анатольевич Козин
wisdom@list.ru

Превод:Киреза Стирянов
Бургас,16.04.2006 г.

Към оригинала