| |
Есента попита ме полека
искам ли със нея да летя-
със листа над прашната пътека,
или пък с мъглата над града.
Есента ми тихо проговори,
леко ме подхвана със ръка,
вдигна ме до сините простори
и ми даде приказни крила.
Над града се носех като птица,
гледах щъркеловите гнезда,
къщичките покриви навели,
по площада тичащи деца.
Слънцето започна да залязва,
Есента ме прати до дома,
каза ми, че всичко най-красиво
скрито е във детските сърца.
|